Д-р Михаел Лайтман Бъдещето на света е в промяната на човека

Деца на вселената

Ако желаем наистина да се измъкнем от “въздушния балон”, ако не искаме и по-нататък да съществуваме като “червей”, живеещ в ряпа, която за него е целия свят, то ние трябва да отделяме повече сили и внимание на придобиването на втора природа. Тогава действително ще открием “втората половина” на Вселената, светът, или даже световете, а също така бихме видели, прозрели причината за всичко. Защото именно, изучавайки природата на отдаването, ще познаем своя корен, източникът, своята програма.

Въпрос: Хайде „да излезем в открития Космос”, във Вселената, която всъщност ни е дала живота. Вселената е система от мирозданието, състояща се от материя и енергия. Тя обхваща целия известен ни свят, включително пространството и времето.

Вселената е динамична. Съгласно теорията на Големия взрив, тя еволюира от първоначална точка, постепенно разширявайки се. Вселенските процеси датират от милиарди години и се подчиняват на законите, които съвременната наука изучава. Какво можем да почерпим като цяло от това, което знаем за Вселената?

Отговор: Преди всичко, изучавайки каквото и да е, следва да се установи същността на изследователя. Изследователят е човек, който също се явява част от природата, от Вселената, от глобалната система.

След това, трябва да се разбере какви средства за изучаване притежаваме. Тук се появява първата ни грешка: мислим, че сме способни обективно да изследваме природата.

А в същото време, както вече беше казано, ние самите сме нейна част, при това доста дефектна и много субективна. Ние ценим и превъзнасяме, което е добро за нас, а лошото за нас обратно, принизяваме, омаловажаваме. И това става в нашето подсъзнание.

Освен това, много сме ограничени в своите усещания, в сетивата и не можем да знаем, къде ще ни подведат, в какво са фалшиви. Също не можем да “уловим” като грешка своите аналитични качества, способностите си за анализ и сравнение. Не е в нашите сили, защото сме лишени от критерии за проверка, просто нямаме с какво да съпоставим своят разум и своите чувства.

И ако, в крайна сметка, сме готови да признаем собствената си ограниченост, това вече е добре. Защото осъзнаваме, че няма нищо абсолютно в нашето възприятие и никога няма да познаем Абсолюта. Ако можем да изследваме нещо, то ще е само на нивото на стоящите по-ниско – неживата, растителната и животинската природа. Тя е развита, не до такава степен, както сме ние и затова сме способни да я изучим отчасти.

От друга страна, не можем изследваме самите себе си. Тъй като, всяко нещо се познава само от по-високата степен. Само така, можем да постигнем неговия корен. И съответно, не познаваме самите себе си, тъй като нашият корен е сила, програма по-висока, отколкото сме ние. Причините, заложени в основата на нашето естество, остават непостижими за нас.

Не можем да кажем, че човек е опознал себе си, а въобще да не говорим за човечеството като цяло. И като следствие, ние не можем да разберем този свят, защото сам по себе си, той представлява комплекс от всички нива: неживо, растително, животинско и човешко.

Не можем, на първо място, защото не познаваме себе си. Налага се да признаем, че дори психологията не се явява наука в пълния смисъл на думата. Същността на човека за нас винаги остава със въпросителен знак. Наблюдаваме върху самите себе си резултати, които са следствие на нещо, отклици от нещо, но и тях дори изучаваме по изцяло ограничен начин, тъй като сме зависими и необективни в своите преценки.

И още повече – безпомощни сме, защото желаем да се издигнем на по-високото ниво, онова, което ни е създало, и дори и още по-високо – чак до програмата на творението.

По различни събития и по опита от собствения напредък, ние виждаме, че всички сили в природата пребивават в единна, целенасочена, интегрална система. И тези сили действат съгласно някакъв процес, задействат се съгласно някаква обща програма, която обаче е неизвестна за нас.

При това ние самите сме също обхванати в нея. Но ако неживата, растителната и животинската природа реализират тази програма инстинктивно, по команда от силата на природата, то при нас заедно с чувството че сме задействани, има също така и усещане за собствено действие.

Ако ние можехме да подхождаме към изследването на природата, изхождайки от тези два вектора в нашето чувство, то бихме могли и да достигнем до нещо. Но, науката по принцип, не се занимава с изследвания на човешко ниво, тъй като там не притежаваме реални средства за замерване.

В резултат, ние просто наблюдаваме случващото се, и в това е цялата същност на нашите изследвания. Наблюдаваме, събираме данни и от тях съставяме системата от научни данни. Освен това, използваме своите скромни възможности за въздействие на едни, или други явления и състояния на неживата, растителна, животинска и човешка природа и наблюдаваме реакцията, която също ни позволява да разберем нещичко.

Дори ако се абстрахираме от това, че всички наши наблюдения и изследвания се базират на собственото ни субективно възприятие, въпреки това крайните сведения, в края на краищата, отново ни дават съвсем малко. Тъй като те са почерпени от нашите пет ограничени сетивни органи.

Изучавайки представителите на флората и фауната, ние виждаме границата в диапазона на техните възприятия, но и тези наши оценки са съмнителни, тъй като отново сравняваме тях със себе си, а не с истинския еталон. Нашето триизмерно зрение, нашият пулс, отмерващ секундите, движението на небесните тела, отмерващо денонощието, геоложките периоди и възрастта на Вселената – всичко това са много субективни показатели.

И затова нашето желание да познаем Вселената е всъщност – несериозно. Човекът, като едно малко дете, си приписва прекалено големи възможности. А в крайна сметка, използваме само тези сили на природата, до които можем да се докоснем – събираме ги, попълваме ги в не сложни схеми и ги изпълняваме според големината на нашите сили.

По такъв начин, по отношение на използването на природата, сме се отдалечили сравнително малко от първобитния човек, взел в ръце тоягата, за да строи и разрушава. Вярно е, че сега имаме няколко други „палки“ – ускорени частици, обсерватории и прочие. Само че принципът е същият: както малкото дете иска да изпита и изпробва всичко на вкус, така и ние, само че на друго ниво.

Дори и не осъзнаваме степента на нашето ограничение. Само тук-там разкриваме, че природата е много по-широка и дълбока, но докъде и доколко тя се разпростира, ни е неизвестно. Не е по силите ни да проникнем в по-високите измерения, не е по силите ни да се измъкнем от своя триизмерен „шаблон“, от координатите време-движение-пространство.

В наши дни сме повдигнали леко завесата над тъмната материя и други феномени, но не ги разбираме и чувстваме – само ги изчисляваме и записваме като резултат получени данни, и постулираме това, което не достига в тях.

Но не знаем източниците на действащите в природата сили, тяхната същност, отношението между тях. Самият факт, че те съществуват постигаме като следствие, а не като знание.

Но главното: всичко, което сме способни да изучим и постигнем се ограничава в контурите на нашите пет сетива, с които ние усещаме света. И тъй като в края на всяка верига опити и изследвания стои човекът със своите сетивни органи, разум и усещане, въображение и способност да създава едни или други модели и да изгражда от тях общ модел на Вселената, дотолкова и разбира се, всички резултати от неговите изследвания са много ограничени.

В действителност, ние не знаем нищо – подобно на буболечка, излязла от убежището си и преминала няколко малки стъпки за няколко десетки или стотици хиляди години. А всъщност тя не се намира далеч от храста, под който е стояла, със заровена в пръста глава. И все още нищо не може да знае.

Още повече, вървейки постепенно напред, тя пак нищо няма да разбере. Колкото и да сме се развивали в сегашното си състояние, няма да узнаем нищо качествено ново. Можем да съберем огромно количество факти и данни, но няма да съумеем да ги обработим и усвоим така, че те да ни обрисуват общата картина.

Всичко това е защото за истинското изследване на себе си, е необходимо да преминем на по-високо стъпало от сегашното – към по-високо чувство и разум. С други думи, да не зависим от трите оси – време и пространство, чувство и разум, които притежаваме днес, а да се приповдигнем над тях и да видим всичко в друга светлина, сякаш не сме хора от Земята. И чак тогава ще постигнем знанията, присъщи на нивото „човек“, ще разберем кои всъщност са хората.

За тази цел ни трябва нова наука. И неслучайно днес учените вече започват да признават, че традиционната наука преживява криза. И вероятно има някаква причина? Уж са осигурени достатъчно средства, умеем да строим гигантски, сложни съоръжения, извеждаме телескопи в земна орбита, а микроскопите и колайдерите ни проникват в света на микрочастиците.

Милиарди се внасят в научни изследвания, но, в крайна сметка, ползата им ни се струва толкова илюзорна, чак до такава степен, че дори се присмиваме на учените, които сякаш просто удовлетворяват собствената си природна любознателност за сметка на данъкоплатците.

Не придаваме на науката предишната тежест, още повече, че нашето естество – егоизмът, разваля всички нейни плодове, защото използваме постиженията, за да властваме един над друг, да печелим за сметка един друг , а добри плодове от такова дърво, почти никога няма да се намерят.

Хората, изучаващи законите на Вселената, според вътрешното си усещане, казват, че по същността си, тя цялата е програма, замисъл. И преди всичко тази система, безусловно, е единна. Всички нейни части са свързани една с друга. Това действително е така, дори в рамките на нашия днешен рационален разум.

Защото, ако всички те са произлезли от един източник посредством Големия взрив, то, от този момент и нататък са се развили, макар и в различни направления, пораждайки различни явления, но съгласно действащите в системата закони.

Случайности не съществуват и беззаконието, толкова характерно за човешкото общество, не е възможно във Вселената. Всичко има своите причини и следствия.  Означава, че последствията от Големия взрив, съобразно със законите на взаимодействие от различни части и сили, съставляват единна, затворена система.

Неслучайно хората, още от древни времена, започнали да изчисляват по звездите своята съдба, мащабните събития, ставащи на Земята, времето, различни явления, в това число и подземни, и въздушни. Всичко говори за това, че от хилядолетния опит на наблюдение на небето, природата, климата и хората, може да се разгледат връзките, и да се съставят всевъзможни таблици, отнасящи се към различни области на знанието, било то астрология, астрономия или нещо друго.

В крайна сметка, търсим именно връзките, защото инстинктивно или осъзнато виждаме, че всичко само по себе си, представлява единна система.

А също така виждаме, че развитието на Вселената се състои не в раждането и разпространението на частиците вещество, продължаващо и досега. Честно казано, това е наше субективно наблюдение, и зад скоби е изваден най-сериозният въпрос: така ли е всъщност, наистина, или само ни се представя в нашето възприятие?

Но ще съдим по това, което виждаме. И така, разпространяващите се частици започнали също така да се събират в някакви натрупвания. Първоначалната енергия започнала с времето да поражда всевъзможни сгъстявания, тела, като облаци газ, звезди, планетен материал и т.п. Всички тези части се формират именно, благодарение на концентрацията, скупчването на вещество. С други думи, от една страна, става разсейване на частиците, а от друга, тяхното събиране, свързване. И тези две тенденции не си противоречат, а се съпътстват.

Тенденцията за разсейване е призвана сякаш да “напълни” Вселената. В началото на Големия взрив, преди всичко, е било създадено самото “място” – пространството, което смятаме за безкрайно, между другото, нямайки за това реални основания. Също както, гледайки в дълбока тъмна яма, мога да я нарека бездънна. Но остава въпросът: действително ли Вселената се разширява или инфлационният модел отразява само нашето възприятие? Този “нюанс” трябва винаги да държим в ума си.

Въобще, нашият проблем е в това, че при всяко изследване, ние не добавяме уговорката: “съгласно човешкото възприятие”.

И така, съществува тенденция към “напълване” на създаденото пространство, в което прокрадналата се енергия е формирала части и ги е подредила, съобразно с първоначалната обща програма. Както виждаме, развитието на материята се състои в това, че частиците, частите на веществото, се събират във все по-големи блокове, създавайки помежду си, според сближаването и отдалечаването, различни форми на взаимовръзка, позитивна и негативна.

Разбира се, това са не повече от термини, взети от нашия лексикон. И досега този процес демонстрира голяма динамика на огромните за нас скорости.

Публикувано в Човекът - част от природата, Интегрално Образование